На дядо ми...
На дядо ми...
Тогава бях едва на пет,
но нямах никакъв късмет.
Съдбата с теб ме раздели
и в битката ви тя победи.
И ти ме обичаше, знам,
затова не те оставях сам.
Всяка вечер до теб се сгушвах,
ръката ти стисках и не пусках.
Пред очите ти растях,
но малка тъгата познах.
Смъртта от мен те отне,
а аз плачех до гроба ти на колене.
Стара снимка в ръцете си държа,
още те виждам когато замижа.
Точно десет години отминаха,
но сърцата ни не изстинаха.
Сега отгоре ме гледаш, знам,
но и ти не си сам.
Духом с тебе аз оставам,
и че се грижиш за мен, не забравям.
© Стефка Георгиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Дълбок поклон!
-
Хубав стих, имам същата съдба... Прегръдки!
-
..."Пред очите ти растях,
но малка тъгата познах". Нямам думи... Превърнала си болката и тъгата от безсилието да задържиш обичния човек в нещо, което би помогнало на теб, споделяйки го...но и в нещо, което би помогнало и на другите да се замислят и оценят хората до себе си, докато е време... -
Поздравления!!!
-
Поклон!
Много Обичен стих, Стефи! -
Много е мило! Хубаво е да помним хората, от които тръгват
нашите корени!
Поздрав за искрения стих!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
