На дъщеря ми
Дори да можех аз да взема,
най-нежните и хубави слова,
написвайки ги във поема,
не ще ми стигнат те за любовта.
Какво си ти за мен, дали водата,
на странника замръкнал във пустиня?
Дали си слънцето, проникнало във здрача
на затворника във тъмната килия?
Дали си пролетния вятър,
събудил позаспалата трева?
Дали си поглед на слепеца, смятал,
че няма веч да види изгрева, деня?
Какво си ти за мен? Не зная.
Не мога с думи да го изрека.
Но знай, ще те обичам до безкрая,
до сетний дъх на моята душа.
В ръчичките ти малки и красиви
се сбира всичко на света.
В очите твои ласкави, игриви,
аз винаги ще търся любовта.
За теб бих дала слънцето, зората,
събуждащия лъч на пролетта.
Ако трябва, бих ти дала и ногата,
та с тях да крачиш смело по света.
Очите свои бих ти дала до безкая,
и даже да не видя нивга светлина,
за мен ще е достатъчно да зная,
че ти ще видиш нежната зора.
Е, виждаш ли, аз много писах,
със думи аз изложих любовта,
а знаеш ли аз колко не написах,
не ще ми стигнат всички думи на света.
23.08.2007г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Живка Иванова Всички права запазени
