На поета
На поета
Проклет да си, поете,
сложил в стихa,
словата "вечност", "мъка", "самота".
Смутил покоя си, родил агония,
за хиляди треперещи сърца.
Проклет да си, поете,
писал с тонове,
за крепката страна на любовта.
Да беше жив, с тигана бих те гонила,
да сетиш що е любеща жена!
Завързала те бих като плашило,
за гаргите на двора пред дома.
За друго явно не те бива!
Пей песни там, пред грачещи гърла!
Заляла бих главата ти със кофа
oт чиста, прясна, изворна вода.
Дано промие умната ти строфа,
и върне те на твърдата земя!
Оставен си на вълците на воя,
да тънеш в размисъл под златната луна.
Крачолът ти захапал е копоя,
не е ли инспирираща нощта?
И ако утрото посрещнеш стенещо,
прехласнат по сияйната зора.
Застреляла те бих с олово парещо -
не си за таз Земя!
Погребала те бих на сянка ледена,
край ропота на близката река.
Заспи, поете, слушай песните,
на рибите през вечността!
Събрала бих кръвта ти, за да може
да не поникне с времето от раз.
И плюла бих на смъртното ти ложе,
виновен си, че страдам аз!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красиана Милева Всички права запазени
