От огледалото ме гледа жена

с уморени надежди, пречупени…

С втренчен поглед обхожда плътта

и брои бръчките ми… нахлузени.

Приглушени гласове нечуто шептят:

„Къде е усмивката, къде е смеха?“

Очите притваря… с клепачи стена…

втурнала я в сенките чудни…

Времето неумолимо към нещо лети

прокарало пътеки далечни и трудни.

Тук обаче… е спряло на пустия бряг,

където чувствата отдавна са чужди.

В пясъка никнат топли следи

от тежестта на години сурови.

Вълна след вълна разбиват се с вик

и чезнат от взора, далечни и голи.

„Не се застоявай!“- прекъсва я глас.

"В теб още живеца бушува…

Приятелко скъпа, бори се за свят,

където любовта с душата пирува."

Ти още си тук, теб още те има…

Животът крепи те със силни ръце…

Копнежите дишат в зората любима

седнали с теб, на по чашка кафе.

Не се сбогувай с живота, прегърни го!

За да остане с теб през краткия път.

Прати му широка усмивка с намигване

и той ще отвърне със сто неща на мига.