Той беше като охлюв под вода,
пиявица във нива с лавандула,
овчар на стадо от една коза...
Не беше пръв защото беше нула. 

Икона бе, но не от манастир,
молитвеник без букви и без знаци,
той беше идол, нямаше кумир,
пунтираха го всякакви глупаци. 

Той бе възход, но също беше крах.
Пример бе за лоши и добри.
Обаче в него, аз не се познах.
Единствено от мене го боли. 

И утре ще е същия позор,
но вчерашното още го омайва.
Прозрачен като остъклен балкон,
дрънчи от вятъра, не се изтрайва... 

От тишината, адски се бои,
че сам не чува своето дрънчене.
Дали не разпозна го също ти?
Не е един, но няма и значение...