Не стихва вулканът от мъка,
когато сълзи горчиви се ронят.
Не умира тъй лесно тъгата,
когато останеш сам и изгонен.
Не умира под фалшива усмивка сълзата,
тя си е там и си чака съдбата.
Не можеш да се смееш насила,
когато отвътре умираш.
Не се изплаква болката в сълзи,
не се живее във лъжи.
Не можеш да прикриеш в теб тъгата,
когато е изписано на теб самата.
Кога си сам, си тъй безпомощен
да се пребориш с туй, що ти тежи в душата.
Кога умираш, не можеш да си промениш съдбата.
Със сълзи не ще умре тъгата,
с вик не ще те чуят на Луната.
Гласът ти - глас е във пустиня,
страхът ти - сякаш зверове около тебе.
Не можеш ти да спреш сълзите,
когато ти тежи, когато си самотен.
Сам със себе си останеш ли, загубен си,
"под крилото" на смъртта отиваш.
Подслони ли те студената й сянка,
отиваш си безмълвен и нечут.
Ще се опиташ пак да се пребориш,
но ще се оплетеш във мрежа,
мрежа сива и отровна...
Затуй, когато мъка имаш във душата,
разкажи я, споделя я, но не я таи...
Не се изплаква мъката в сълзи...
Споделяй, затуй приятелите са, затуй,
споделяй, що ти на сърце тежи!
Обичай, ала не мрази...
Споделяй, споделяй, това от мен помни!
12.06.05г. Надя
© Надежда Петкова Всички права запазени