Не стига само... любов
Начесто чупих сърцето ни.
Огледални късове страх.
И заобичах до сол
да събирам. В очите.
Ожулени сенки
на изхабената Аз.
Все по-често не вдишвах -
морето ни.
Примигващо лилаво до стария фар.
И на толкова много недели
изтрих „Не”-то,
за да прилича на мъртвото „Да”.
Аз знаех…
Пресъздавах ръцете ни
в стрелки
на повреден компас.
И губейки хоризонти, посоки…
Останах Среда.
Без Начало. Без-Край.
И някак –
предпоследно
залъгах с кехлибарени пясъци
почернялото юлско небе.
И всяка близост обходила
мнимо душата ми
е незавършен олтар
от твои ръце.
До толкова
дълго
предвкусвах какво ще е…
Да бъда. Без белези.
Да бъда. Отвъд.
И пулсът ми - гладка неточност -
опарен проходи със смисъла -
сам.
От чупливост -
научих очите си.
Все по-често не разбирах
думата - Той.
Най-високо бях днес.
Отобичаща… Шепнейки.
На онова (вече) чуждо лице-храм.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
