Небесата на поета
Поетът вярваше във свойта сила нова,
препречваше и галеше съдбите слаби.
Усещаше промяната нелека
и търсеше покой в сърцето меко.
Поетът мяташе стрели по-слабо,
предвкусвайки преддверията млади,
където пролетта почиваше си вечна
в съзнания и мисли нечовечни.
Поетът носеше посланията сиви,
умираше и лягаше в легла красиви.
Потъваше в покоя на морета леки
и падаше унил в постели меки.
По пътища безкрайни той вървеше,
погален от децата на безкрайна тежест.
Пораждаше поредните красиви думи
без да помоли за безкрайна глума.
Вървеше и не спря докле не падна
във меката прегръдка на пространства живи,
докле не кресна грозно през вратата
на новите, прекрасните мотиви.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нико Ников Всички права запазени
