НЕКАЗАНО

                  “Това, което остава неказано, е винаги най-важното...”

                                                      Яан КАПЛИНСКИ, “Между сън и пробуждане”

Неказаното вчера, днес ме смазва,

тежи в душата като тъмен грях.

Шейсет години писах и приказвах –

най-важното ли всъщност премълчах?

Защо мълчах?

От страх?

От неумение

да изрека най-важното пред вас?

Нали звъни оная струна в мене,

която дава на душата глас;

нали съм зрящ, нали сърцето плаче,

щом чуе скверн и злото долови,

и се бунтува всичко в мен.

Обаче,

нима мълчах – говорейки! – уви,

стократно повече?

Сега с тревога

стиха дописвам с тръпнеща ръка –

най-важното край мен бе толкоз много,

че не успявах да го изрека.

Най-важното не е едно и също

за всички ни – за вас, за тях, за мен.

Стихът и днес е струна.

Той отвръща

на всеки звук от трудния ми ден;

той в мрака топъл лунен лъч ви носи,

на шарени криле лети в захлас,

той ви задава моите въпроси

и нищи битието ми пред вас.

Това най-важното ли е?

Не зная!

Стихът ми сам избира своя път,

а аз го следвам малко преди края.

Но думите изрича той – стихът!

А кой е казал всичко?

Аз не мога!

Неказаното е море без бряг.

Аз още пиша, аз не казвам сбогом,

макар в косите ми да пада сняг.

Но винаги най-важното ще дреме

неказано във всички времена.

Простете ми за него!

Аз приемам

това да бъде моята вина.