На болката си църква построих,
и всеки ден пред нея се прекланях.
И жива уж, че бях...
        а всъщност мъртва...
ден след ден кървях,
но и пеех нови песни,
и времето си и дарих.

Поднасях и букет от мъки,
опаковани в кървав целофан.
Какво сърце в мене носих,
и как го нося и до днес.

Каква съдба за мен избрал си Боже,
и все да търся по пътищата друми...
И все не зная как да оцелея,
и все съм вързана в окови.

И уж, че пристан съм открила,
а всъщност все се лутам...
... И не мога...

Цял живот преобръщам съдби,
напук на ангелското ми лице.
Демон съм, а нося топло сърце...
но никой не разбира.

Прегръщам, но със студени ръце,
душата пред всеки позира...