Неразбрана
На болката си църква построих,
и всеки ден пред нея се прекланях.
И жива уж, че бях...
а всъщност мъртва...
ден след ден кървях,
но и пеех нови песни,
и времето си и дарих.
Поднасях и букет от мъки,
опаковани в кървав целофан.
Какво сърце в мене носих,
и как го нося и до днес.
Каква съдба за мен избрал си Боже,
и все да търся по пътищата друми...
И все не зная как да оцелея,
и все съм вързана в окови.
И уж, че пристан съм открила,
а всъщност все се лутам...
... И не мога...
Цял живот преобръщам съдби,
напук на ангелското ми лице.
Демон съм, а нося топло сърце...
но никой не разбира.
Прегръщам, но със студени ръце,
душата пред всеки позира...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надя Георгиева Всички права запазени
