Ничия
Звездите в тази нощ не се люляха.
Щурчетата замръкнали немееха.
Луната си говореше със вятъра -
чия съм аз... и спореха.
- Тя вятър е, във нея са крилата.
Тъгува, но ще отболи, ще полети.
Затова ти казвам, че е моя,
тя носи моите мечти.
- Не! Моя е!
Във моите нощи тя сее жарките искри.
В сърцето си сиянията мои носи
и жъне лунните ми мисли.
И вече на разсъмване почти
прегърна вятърът луната и я скри.
Посрещнах изгрева, но ничия...
със ослепяло слънце във душата.
Щурчетата замръкнали немееха.
Луната си говореше със вятъра -
чия съм аз... и спореха.
- Тя вятър е, във нея са крилата.
Тъгува, но ще отболи, ще полети.
Затова ти казвам, че е моя,
тя носи моите мечти.
- Не! Моя е!
Във моите нощи тя сее жарките искри.
В сърцето си сиянията мои носи
и жъне лунните ми мисли.
И вече на разсъмване почти
прегърна вятърът луната и я скри.
Посрещнах изгрева, но ничия...
със ослепяло слънце във душата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
