Аз съм като нощна пеперуда,
влязла в осветена стая.
Пърхам със крилете до полуда,
блъскам се в предмети до замая.

Привлечена от светлината якра,
в бяла слепота се лутам.
Всичко, което виждам – светла арка -
и към нея все се втурвам.

Пари и боли при всеки удар,
падам, но излитам пак.
Сили нямам, но от упор!
Къде е моят безопасен мрак?

И така отново и отново във агония,
опитвам се луната аз да хвана!
Но с всеки полет, за ирония,
в светлината гасна – удар във тавана...

Свеж полъх се усеща
от прозореца до мен.
Мирис на свобода, надежда,
на живот без плен.

Утрото очите ще ми върне,
със живот ще ме обгърне...

Да можех да дочакам,
да можех да поспра...
Но нататък ще се лутам,
докато от умора не умра...