Пак с нерязаните нокти пуша аз цигара,
пак поглеждам през прозореца, навън, към тротоара,
пак се боря в 9 със силната умора,
пак неразрешен остава вътре в мене спора:

Друг ли ще заваря този свят след ставане,
ще има ли надежда миг след зазоряване,
ще има ли в хората частица нова радост,
или и този ден ще сме живели на халост...

Сърцата ни пулсират тази вечер впрегнати,
в оковите на миналите 300 делници,
и докато наоколо хората празнуват,
нашите сърца за по-светло,
осъзнато
и ясно бъдеще бленуват.

Аз и ти се вглеждаме в нощта последна,
между две години необозрима бездна,
и въпросите ни заглушават празничния ритъм,
какъвто беше знам, какъв ще бъде питам?

И отговарям сам, след миг съмнение,
борба, борба, без педя в отстъпление,
кураж и воля ще са нужни нам,
за да сме... Това го знам.