Някак екзистенциално
Един бе ми казал, че
е пред прага на нещо голямо. Да де, ама
посетих го отново – навсякъде кръв.
А на тила му зееше рана.
Друг риба ловеше – с изкутвена стръв.
От години очакваше онази, голямата.
В надпревара със изгрева стигаше пръв –
ала залезът в клещи го хвана.
Всяка нощ замръквах в кариерата нейна –
а тя ме товареше с каменни блокове.
У мен не пееха птици, а цвилеше муле –
превито под тежест жестока.
По нещо ми дадоха тримата –
и по нещо ми взеха.
Тя ме вграждаше в нейния
сладко-гибелен храм.
С рибаря зората преварвахме, но пък
винаги ставахме рано.
А какво бръщолевеше другият – не разбрах:
,,Мисля, че съм пред прага на нещо голямо!’’
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константин Дренски Всички права запазени
