О, младост! Глупост...

Ти, надеждо мътна...
Нима си някаква всеядна паст?
Илюзиите ми събра и глътна.
Над себе си ти дадох власт.

Сега ти я отнемам без да мразя.
Измами ме, но много хитро ти.
От теб за миг си мислех да запазя,
една камара глупави мечти.

Които, някога заспиващ съм прелиствал.
Учудено, нима съм аз.
Този дето някога ги е записвал.
И може би живял дори за час.

Но после ги събрах и изгорих.
Пепелта им пръснах във морето.
А сетне пак отново се родих.
Безстрастен и прегърнат от небето.

О, младост, ти надеждо жива.
Във тебе е посята и скръбта.
Понякога си толкова красива.
Понякога по-грозна от смърта.

Но знаеш ли, отдавна не мечтая.
Живея, с радост, всеки ден.
Отказвайки в играта да играя.
Освободен от твоя смешен плен.

Освободен дори от свойте грешки.
Положени на чужд олтар.
Царят сам спасява свойте пешки.
И именно затова е цар.

Само, че за разлика от шаха.
В живота влиза първи в боя.
И победил, сред развалините маха.
Вика ни и дава ни покоя.

С който после вечно ни гощава.
Който има сила да цери.
Само този може да спасява,
който може пръв да изгори.