Идваш като късна утрин с мирис на роса.

И вълните на любовта, блъскат се в бреговете на моята душа.

Остани за миг поне! Погали ме като бриз!

В макови полета с мен разходи се за ръка.

Помоли птиците да ми попеят.

Разкажи ми за звездите и вечният им танц на любовта!

Не си отивай! Още е сутрин! Остани така!

Знам, че си от камък!

Ти си моята стена!

Поемам дъх и теб те няма.

Ти мъгла си, колко лесно губя се във теб!

И пак сама съм сред поле червено.

Маковете тихо си шептят.

Птици няма, нито бриз, а вълните все тъй бурно блъскат във душата, спират всеки миг!