Осъдената на самота

Поредна сълза от очите й се отрони
и тя страха си се опита да прогони,
но никой не й подаде смело ръка
и тя остана на света огромен - сама.
Знаеше, че за нищо вече няма надежда,
дори за прегръдка... мила, нежна.
Знаеше, че сълзите никога няма да спрат,
знаеше, че болката и тъгата ще продължат,
но нямаше вече спасение за нея.
Каза си "вече няма за какво да живея!"
Остана сама, в тъга колкото бездънна яма,
със сърце раздрано, с огромна рана,
но едно нещо не можеше да разбере -
защо само оставаше нейното сърце?
Нямаше ли никой, който да я разбере?
Поне един, който да не иска да я предаде?
Тя бе готова всичко да даде...
само някой като нея да я разбере...
Затова реши багажа си да събере
и да полети с разперени криле.
Щеше да живее живот, изпълнен с тъга
и през цялото време щеше да е сама.
Макар и в свят огромен да живее,
нямаше никой, който за нея да копнее,
но щеше пътя си да продължи
и макар и несигурно, да каже "СПРИ!"
На всичко лошо, обричащо нейното сърце
и на паяка, който самотата й плете,
щеше, макар и трудно, всичко да загърби
и в живота си за щастие да потърси.
Но за миг се попита "Само мечта ли е това?
Нещо, което искам повече от всичко на света?
Не, няма никога да стане реалност, нали?
Това са само напразни надежди, остави!"
И на пода, мокър от сълзите, падна
и обречено краката си бавно прегърна
и всичко по старому се обърна...
Сега може би още там седи,
обречена сама в напразни мечти,
но защо милата нямаше сили да изкрещи?
Не... нямаше сили вече да търпи
и тихо шептеше "Остави, остави.
Не си заслужаваше! Не ме вини!
ПРЕГЪРНИ МЕ! ПРЕГЪРНИ МЕ!"