Така не чаках този ден...

И ти със дни се чудеше дали да тръгнеш.

Няма да си тръгнат спомените в мен.

Сега със тях до мене ще поседнеш.

Ще си говорим дълго до зори,

припомняйки си мигове без време, дядо.

Месеци със слънчеви лъчи, горещини.

Ти си вече образа на лято.

Помниш ли когато седнеш вечер,

наливайки любимата си чаша.

Поглеждаш мен усмихнато и казваш:

"Ти! Си ракийката на дядо!".

Помниш ли и четките, които ти ми подари?

И до днес със тях рисувам своя свят.

Замислена в мечти и поглед на високо,

както от балкона на десетия етаж.

Ех, как ми липсва детството,

да гоним пеперуди в парка.

Спомените гонят мен сега,

как искам още да е лято...

Лятото, прекарано в игри,

а вие седнали на пейките пред блока.

Наблюдавайки ни чак до полунощ

как играем криеница в мрака.

Пу за теб! Видях те.

Скрил се беше в моя сън.

Не исках да се будя, но и ти

време, викаш, е да тръгваш.

Тръгвай, дядо, повече не се чуди.

Живота продължава, а ние вече сме големи.

Аз ще съм добре, не ме мисли.

Но просто много, много ще ми липсваш...