Отново сърди ми се тя.
Погледнах нейната онлайн стена.
Сърцето ми съкруши.
 

Видях я да броди из цветна леха.
Видях да подхвърля куп набрани цветя.
Обвини тя, че раздавам куп цветя.
Сърцето ми в този момент как не умря.

Как можа да си помисли това.

И сто лехи да посадя.
те ще са само за една.
Или изибщо няма да ги садя.
Как това не разбра.

Ще са за никоя друга освен тя.

Смял съм се аз. На висок глас.
Кой ти каза това.
Радвал съм се аз, от щастие на глас.
Тя ми отговори. Хареса и какво и пиша аз.

В морето ме удави,
на самотен остров ме остави.
в пъкълът да горя ме изостави.
но пак ще си ти.

Тя явно ме не разбра,
не съжалявам, нито съжаление търся.
Неочаквано пъкълът ме погълна.
Аз знам как изглежда моята съдба.

но до тогава искам да държа само нейната ръка.
ще я стискам както нищо на света.
няма да я изпускам за нищо на света.
До тогава докато дъх има в моята уста.

И повече на чуждите усти не вярвай ти.
мръсотия и помия само ще чуеш ти.
Вярвай на свойте очи,
те ще разпознаят какво е истина и какво са лъжи.

Ако съдбата склони,
ще се оглеждам в нейните очи
ще изричам името и от зори.
Ще е както тя реши.