ОТСЯКОХА ТИШИНАТА МИ...БЯЛАТА
какво правят...
Хвърляха
пепел в очите ми - дано ослепея
и да не мога виждам
простора ти.
Там, под бистрия ручей
смъквах изцапаната дрипа
от дяволската злъч...
И миех... Миех!
До нежност гола,
водата ме изпиваше.
Потичаше кръв,
червена като окото на луната -
единствен свидетел,
когато отсичаха на гилотината
тишината ми... Бялата.
Змей многоглав бях. Отново
се раждах.
После бесните
ме кръщаваха
в мътна вода...
Измисляха имената ми.
А аз, бях просто
любов.
Когато ме плюеха, забравяха
истинското ми име.
Всъщност за него живея.
След тебе.
Посях го под дървото,
когато се раждаха децата ни.
Държа го в ръцете си,
когато прегръщам студения
камък...
по-който се стичат твоите
сълзи.
Аз вече ме мога да плача.
Изплаках се.
Но помня
черната неделя
на най-светлия празник.
И съм жива още...
да те обичам в стих.
/ ТОВА НЕ Е СТИХ ,А ТЪЖНИЯТ МИ 24 МАЙ/
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
