Песен за нощта

Над морето леко подухва бриз нежен,
луната огрява пейзажа снежен.
Сърцето тупти след поредна разлъка,
от дълбоко впилата се мъка, 
две очи гледат в далечината,
сълзи капят леко по земята.
В тази нощ, зимна и студена,
се лута сама душа смутена.
Оставена от верен другар,
като в залив изоставен рибар.
Скитаща сама в света голям,
объркана, самотна, недорасла дотам, 
Че да се справи сам-самичка,
и като осакатена птичка
да литне отново високо!

Уморена и из основи сломена,
Тя присяда на своя път изтощена.
А сега накъде? О, сърце!
Нека широко разтворя ръце
И целият свят да обгърна,
С цялата си същност да го прегърна,
Но нека не ме боли! Сърце, защо?
Защо не е той само добро? 
Само щастие и топлина,
А има и нощи с луна?
Нощи, сковани от студ,
Когато със мъка и труд
Се опитваме да достигнем това,
Което ни осмисля живота,
Което запалва в душата искра
И изгаря цялата тъга.
Защо в него има мъка и скръб,
А когато обърнеш гръб
Хората говорят ли, говорят,
Без съвест злосторят 
И накрая се смеят лукаво, 
Когато сърцето от скръб се е сковало?
Защо, сърце, защо трябва да боли?
Защо добри хора те изоставят дори?
Точно когато намерил си в широката длъж,
Пътищата ви са се пресекли изведнъж,
Човек добър, мил и достоен,
Възпитан, почтен и пристоен,
Готов за приятелство да се бори, 
За другар всички пречки да събори,
И изведнъж… О, сърце!
Всичко рухва като перце,
Под тежестта на живота коварен,
И сякаш от Зевса рязко стоварен
Гръм ви удря и двама!

И после? После аз плача тук до морето
И чакам уморена туй, което
Ще стопли моята душа.
Аз чакам изгрева да ме плени,
Но той дали ще се появи? 
И седя сякаш тук от векове.
И скована съм от мразове,
Мъката ме ослепи,
Сърцето ми се вкамени,
А надеждата вече я няма, 
Останала съм съвсем няма,
Оголена, слаба, уязвима.

Сълзите ми бавно текат
По неотъпкания гол път.
Да бях камък нищо да не усещам,
Само минувачи по пътя им да срещам.
Дали тогава нямаше да боли
Повече от сега дори?
Да гледам мъката им силна
И да си седя безсилна, 
Неспособна да помогна,
От тъгата да ги разтрогна,
Да бъда за тях тоз човек,
Който ще осмисли живота им вовек?
Дали този камък до мен сега 
Е една неспокойна душа,
Разкъсана от мойта печал?
Или е вече разбрал,
Че няма смисъл от това
Да се трови за чужда глава? 
О, камъко, кажи ми какво да правя сега!
Да бягам ли или да крещя,
Да чакам ли или да вървя?
Но камъкът мълчи…
Не ще ми той покаже пътя, 
Не ще отнеме мойта мъка.
А светлината на луната е все тъй бледа,
Не ще ме напъти дори Андромеда!
О, клетата аз!

Но почакай, сърце…
Какво до ушите ми достига?
Нима тук човек пристига?
На този така затънтен бряг?
О, сякаш той идва със бяг!
И рамото ми хваща,
С топлина ме обгръща.
Сълза, но този път щастлива,
Се стича гореща и жива.
Около нас всичко се събужда,
А изгревът бавно се пробужда.