Дълъг булевард във безкрая се точи,
забулен от сива мъгла,
и с бордюри криви уверено сочи
света и нашата съдба.
Надежди, копнежи, мечти, идеали,
между сила и умора
във прегръдката си мека са събрали
хиляди, хиляди хора.
Люде невзрачни и колоси могъщи,
шутове и анархисти
крачат редом до таланти въздесъщи
и до праведници чисти.
Мечтатели подир бродяги се носят,
гении щъкат около тях,
оптимисти усмивки чужди си просят
до самозванци в пътен прах.
Главорези, герои и мъченици -
лица от огньове и мраз -
глупаци, учители и романтици,
ученици, роби и аз.
По булеварда тих дружно сякаш вървим,
но само е всяко сърце,
мъглата безмълвна и другите корим,
и пъдим валмата с ръце.
Във множеството цветно вървя огорчен
и търся нещо уплашен,
прелитат образи човешки покрай мен
и топят се в пътя прашен.
Хаос. Кой съм аз и как да оцелея?
Моля, дайте огледало!
В посока неизвестна - умирам, тлея...
Не! Скрих лицето си вяло...
Маска от елмаз - това е моят начин -
изгубих, намерих, избрах!
И самотен във ден светъл, във ден мрачен
страховете свои презрях!
Странници унесени ме задминават,
странници подминавам аз,
а сълзите ми топли скрити остават
зад кротка маска от елмаз.
Истина и фалш край мен танцуват лудо,
потъват умове в захлас,
а усмивката ми среща всяко чудо
зад кротка маска от елмаз.
По булеварда на мъглите със маска
от елмаз вървя, защитен
от сенки и лъчи, от удар и ласка,
вървя, но някак уморен...
© Венелин Стоичков Всички права запазени