По следите на паничките на мечтите
Привлича ме магнитно неочакване.
Какво е любовта ни – бряг ли, мрак ли е?
Към корена съм тръгнала, а червеят
сънува змии под земята, черната –
как се припичат в злака по Задушница,
не чакат дъжд, а си пълзят и в сушата.
Змията си мечтае за Двукракия.
Да бъде Ева, може би? Прегракнала,
от обещания, да къса сладости
и да извайва храм от мъжки слабости.
Човекът пък бленува за просторите,
където без крила не стъпват хората.
Да си лети, безгрижен, като птиците
сред облаците със звезди в петлиците.
А птицата? Не ú достига въздухът.
Крилете натежават. Плува, плъзва се
стремително надолу, спъната,
от някой Хималайски връх на дъното.
Във вакуума пък скърбят астероидите.
Политат към Земята с Персеидите.
Във въздуха горят и падат в нивите
с единствена мечта – да са сред живите.
От купичка на купичка, без капка страх,
хамелеон подскача и се дави в смях.
Привлича ме магнитно неочакване.
Какво е любовта ни – бряг ли, мрак ли е?
Не е ли тя узряла обич сбъдната,
от лапите на сляп играч изтръгната?
12.08.2019
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
