От малък още си личеше,

че Митко май поет ще стане.

Приспивни песни той не щеше,

а стих от Шекспир или Хайне.

На три без никакви проблеми

Славейков вече той четеше,

написа даже две поеми,

за него някак лесно беше.

- Отде у теб този талант се взе,

баща ти комбайнер е само,

а аз готвачка - от мен не е.

Тъй вайкаше се мама Вичка,

а времето летеше лудо.

В школото бързо шашна всички,

и с право - бе детето чудо.

Като стихия сякаш беше,

а знанието - нива златна,

и той, ореше ли, ореше...

Веднъж баща му му загатна:

- Митак, знай, че сит поет няма,

с туй стихо как ще храниш къща?

Ще секне музата голяма

и тръпката не ще е съща.

Премина като бурен вятър

в полето Митко през колежа,

записа втори, а след двата -

главата завъртя му Снежа.

Любов голяма, страшно нещо!

На нея посвети сонети

и с пламнало сърце горещо

редеше своите куплети...

Не щеш ли, в късна нощ се сети

за бащините думи страшни -

за глади къщи и поети,

и техните деца нещастни.

Не беше никак той спокоен,

съвети таткови нахлуха -

за него бяха дъжд пороен,

а той самият - почва суха...

Подхвана Митко политика,

голяма хапка е мандата,

не ще е гладен, дет' се вика!

Роди се в него депутата!!!

Трибун народен той сега е

и труди се до късна доба,

за рими вече не мечтае,

че вечно празен ще е джоба. 

                 Златко Станоев