Погубена душа

Нежен вятър косите й вее,
скалите по нея - студени пътеки,
морето под тях - кротко и дълбоко, чака...
сърцето й да забие все по-силно и по-силно,
сякаш че за последно...
И още една крачка и ще го види...
Но небето - от облак син завалява
топъл дъжд е - да стопли сърцето наивно.
Бялата й рокля, нежно гали мокрите скали...
но не... тя го вижда вече - морето - то е безкрайно,
и вече развълнувано вълните води
към безкрайността, там, някъде във далечината.
Красивото лице пребледнява,
снежнобялата кожа пребледнява,
очите кристални се сливат с цвета на небето
и с дълбочината на морето...
Още една топла капка пада на върха на скалата,
но сякаш не от небето - прекалено нежна е...
Ръцете вече усещат топлият вятър,
а сърцето - романтиката...
и нежните устни запяват,
но безкрайността заглушава песента,
погледът и все още вижда с нежност и чистота,
гледайки напред, сякаш тя лети... и не за дълго, само в чувството,
но след миг само...
морето спира, вълните
не се разбиват вече по скалите,
дъждът вече е студен,
скалите черни,
и всичко - така подтискащо.
Небето с черни облаци покрива се,
морето сякаш с тъмно-черно дъно,
романтиката отива на дъното
на това, до преди миг, красиво море
и само една капка остава да блести в този мрак и пустота...
но тя блести само през нощта.