Посветено на онези, които наричаме баби

Те са бивши жени – чепати и жилави,

нищо женско (по Вазов) няма у тях,

плугът на времето орал и не спирал...

Господи, колко сте хубави, въпреки тоя орач!

Нито очите ви кръгли и сини, а локви!

Нито ръцете ви – лебеди, пръст и епител!

Колко животи сте вдигали смело нагоре!

Как сте отчували от децата мъжища!

Майки с пребрадки! С басмени престилки,

малко беззъби, малко сами... сред лехи

и градини, под слънчеви люлки искрящи,

да се стопля си идвам при вас, че изстинах.

Да отпия от козето мляко, да заситя глад,

мъка по истински живото... Вън, на двора,

пушилка рогатите вдигат – а на печката ври

яхния кокоша и хрисимо нощите идват.

Гледам лицето, слушам гласа... майчице стара!

Ти смутено завиваш косите с чембера,

устата не смеят да плачат. Очите разказват.

Кротко до теб е приседнал Исус Младенеца.

Не икона си ти... няма зограф чудодеен

твоите хиляда черти да сбере на платно!

Всички стари жени са водачът Вергилий.

Ако имаш кураж – нарисувай вечния гений!?