Празнична вечер
(или „Животът, какъвто е...)
„Витошка”. „Графа”.
Пълни витрини
за пълни джобове.
Пред тях хора.
С погледи празни.
„Славейков”.
Минава трамваят-мечта.
Дошъл ни на гости
от близка страна.
Имало и такива.
Някъде. Не и за нас.
За него пари нямаме.
Но се намират
за маркер и ножче
навред да оставяме
по-нашенски
свойта следа.
Под шарените плакати
музикантите слепи
свирят до късно.
Порасна момичето.
Превърна се в девойка.
Стеснителна.
Свела глава
пред познатата
празна кутийка.
Хората отминават.
Все така
ги изпраща с поглед.
Без укор.
Отдавна в очите
надежда не рее.
Сменила е мястото,
иначе си е все същата.
Както и ние край нея.
Настъпва нощта.
Приближава
на годината последният час.
Оредяват тълпите.
От театри излизат
последните зрители.
Смесват се
с хората по „Раковски”.
Доволни. Тъжни.
Щастливо засмяни.
Или по своему странни.
И тази година
животът по старому си измина.
Едните загубиха.
Други спечелиха –
малко,
достатъчно или доста.
Без значение колко.
Важното съвестта да е чиста.
Макар у някои тя е
по Биг-Брадърски проста.
Коледа идва.
Ще пуснем в нечия касичка
малко монети.
А пред иконите в църквите
ще склоним глава, изричайки:
- Божия Майко, Исусе,
на мене простете!
И добре, че човек не е
цяла година Човек.
Иначе лошо!
Може някой да ни попита:
- Чакай, умнико!
Ти, всъщност, с кого си?
Не разбираш ли, че думите твои
са някакви простотии?
Безгрешни на света липсват!
Затова - не на нас тия!
Прави са! Праведни няма!
Трябва да се угрижим
само за свойта реклама.
Нощта взима своето
сред сгради, подвластни
на камък и лозунги.
Казват някои,
че били като нас – живи.
И се запитах тогава
има ли душа сивият камък.
Какво се случва с нея,
ако съдбата реши
да го прероди в песъчинки?
Отговора не зная!
Мъча се да отгатна.
А какво мислите вие?
Опустява „Раковски”,
оредяват тълпите.
Отдавна напуснаха
ресторанти и зали
доволните жители.
Под светлините
пред ВИТИЗ
все още спорят студенти
за изиграните роли
и как да слеят
Заложната къща с Мрежата,
какво завещава Марсо
и защо Мрежата е безкрайна
в нашия на крайности свят.
А в съседната уличка
някой подсмърчаше.
До контейнер
от вятъра
малка сянка
се беше укрила.
Броеше
коледните стотинки,
топлейки в ръцете си
торбичка лепило.
30.11.2008
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вили Тодоров Всички права запазени
