Пред себе си съм длъжна
Обрулена се скитам пак сама,
затворила на любовта вратата.
Страх ме е да гледам в нощта,
звездите да броя в тишината.
И времето край мене си лети,
подминава ме и не ме поглежда.
Но в тихото пак редя мечти
за любовта, душата ми зовяща.
Летят едни сезони подир мен,
описват ме с усмивка на лицето.
Така са ме запомнили самите те,
щастлива с буен огън в сърцето.
И аз дори сама не се познавам,
различна съм и някак тъжна.
Усмихвам се и тъгата изоставям,
с това пред себе си съм длъжна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламена Добрева Всички права запазени
