Прекомерности
Защо ли чувствата по теб пилях,
подобно на прашинките от урна…
Убита от съмненията бях,
по болката си можех да се сурна,
да падам вечно в гробна самота,
да ровя в тъмнината на душата –
ни длан, ни мост към мене ти простря!
… остàви ме сама да се премятам…
Премного чувства с тебе разпилях,
на мислите за теб юзди не слагах –
преглъщах те: и нафора, и грях!
Не ми бе рамо. Спътник. Дума блага…
Заслон не бе, но беше ураган
въртя ме до припадък. Но възкръснах!
Не те намирах в никой ясен план…
Но толкова мечти по теб разпръснах.
Самотност беше после ти. И мрак.
Река пресъхнала. Земя безплодна.
Призна накрая: вече бе ми враг!
И тихо бе. Безмълвно. И злокобно…
Защо съм ти?! Навярно ти тежа,
като бесилка от безчет безумства…
Защо си ми?! Не ще да съгреша
със твоите безкрайни празнодумства!
Не говори! Поел си своя път –
нагоре ли, надолу ли… не зная…
А чувствата ми?! В кома са. Ще спят…
Полегнали в ковчега на безкрая!
07.10.2021
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Констанс Всички права запазени
