3.07.2024 г., 1:48 ч.

Прекомерности 

  Поезия » Философска
170 1 7

Защо ли чувствата по теб пилях,

подобно на прашинките от урна…

Убита от съмненията бях,

по болката си можех да се сурна,

да падам вечно в гробна самота,

да ровя в тъмнината на душата –

ни длан, ни мост към мене ти простря!

… остàви ме сама да се премятам…

 

Премного чувства с тебе разпилях,

на мислите за теб юзди не слагах –

преглъщах те: и нафора, и грях!

Не ми бе рамо. Спътник. Дума блага…

Заслон не бе, но беше ураган

въртя ме до припадък. Но възкръснах!

Не те намирах в никой ясен план…

Но толкова мечти по теб разпръснах.

Самотност беше после ти. И мрак.

Река пресъхнала. Земя безплодна.

Призна накрая: вече бе ми враг!

И тихо бе. Безмълвно. И злокобно…

 

Защо съм ти?! Навярно ти тежа,

като бесилка от безчет безумства…

Защо си ми?! Не ще да съгреша

със твоите безкрайни празнодумства!

Не говори! Поел си своя път –

нагоре ли, надолу ли… не зная…

А чувствата ми?! В кома са. Ще спят…

Полегнали в ковчега на безкрая!

 

07.10.2021

© Констанс Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Надя!
  • Разкош!
  • Благодаря ви от сърце, мили хора 💖
  • Много хубаво!
  • Силен финал на тъмен откъм емоции, но прекрасен, като творба, стих.
    Поздравявам те.
  • Когато от отминалите чувства искаме да се избавим:
    вземи в защита изкуството!То чете нашите нрави!
  • Чувствата са като спящата принцеса: и з тях ще дойде принц да ги събуди.
    Заглавието е много точно казано, а после развито и аргументирано до самия финал. Поздрвления!
Предложения
: ??:??