През стъклено око
През стъклено око
Разкопчавам ципа на света,
Разрязвам пъпната му връв,
Но се спъвам в прага от сместа,
Която се оказва кръв.
Трябваше едно око да хвърля,
Но катапултът в мен направо го изстреля.
И прикова го сред конци от марля,
Завързаха го да не се отделя.
Озова се в свойта дупка
Сред други хиляди очи.
Да се скрие – нямаше черупка
Нито говор да мълчи.
И бе принудено да гледа,
Защото можеше да вижда;
Участта си жалка, клета
А масовата слепота привижда…
Губят другите очи цвета на своя ирис,
А зениците им фокусират не където трябва.
То единствено все още уникалност дири
И няма папагалската да отразява.
Те, очите, бутони на една машина,
Вдлъбват се с инертна скорост.
Не са зъби, да ги изправиш с шина
Необратимо криви ще залегнат скоро.
И опитвам се да му помогна
На мойто прелестно оче,
Килийката му с ласото си да домогна,
Да го закача поне, не че…
Ще мога ей сега да си го върна,
Грабна, разцелувам и прегърна,
С крехки мигли да загърна,
И все пак – ще го зърна!
Понеже имам си едно око,
На мястото стои си то;
Ще ми съдейства , как “ Какво?”
Магнетично свързано е с другото.
Все някога ще го изтръгне
От проклетата машина.
С подсладени сълзи ще обгърне-
Радост, че са пак двамина.
С трепета ще си замлъкна,
Че разделени някъде из този свят,
Две половинки чакат да се втъкнат,
Две половинки с еднакъв цвят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василия Всички права запазени
Поздрави!
