Защо ли пиша поредният си тъжeн стих?
Защо ли празниците не зачитам?
Защо те крия в мрака тих?
Крия те,ала не мога да отричам...
Искам пак да ме целунеш, искам пак да ме боли.
Представяш ли си за какво се моля?
Не за радост, а сълзи....
Защо направен си от лед?
Или сърце ти просто нямаш?
Защо се влюбих точно в теб?Защо от моето “Ела”, ти бягаш?
Всеки път когато се събудя, виждам твоето лице.
Мразя погледа ти, който ме пронизва и вледенява моето сърце.
Мразя шепота ти таен, когато кажеш :”Тази нощ”...
Мразя желанието в мен, което ме изгаря като огнен дъжд.
Знам, не си длъжен да обичаш всеки, който те помоли за това.
Знам, при мене няма да дотичаш и ето, отрони се поредната сълза....
Казват, любовта е сляпа, тя е най-силната магия,
Хване ли те в плен веднъж, загубваш се в нейната стихия.
Да може и да е вълшебство, да се рее като нежен сън,
Но за мен тя е изминалото детство, една илюзия, самотната луна навън...
За мен, това си ти-Отрова, така жестока, безпощадна,
И ако тази доза се окаже силна, ще се връщам все и все по-жадна!
Така че, моля те, не ме търси с думите: “Къде?”, “Кога?”!
Знай, така повече боли, защото за мен ние сме две души, а за тебе две тела...