Рана...
Постоянно ми натякваше, че съм боклук.
Грешка бе всеки мой звук.
Уморих се от живота, който водех до сега,
изпълнен с лъжи и лицемерна тъга.
Всяка вечер в тъмното плачех беззвучно,
всеки ден прекарвах все по-скучно.
Ти ме игнорираше и то доста успешно.
Всичко това ти се струваше смешно,
защото нямаш представа какво преживявах.
Само злоба ми остана и аз я дарявах.
Опитах се да се опра на някой човек,
но покрай мен виждах само теб.
Как оцелях след твойте остри нападки?
Как не потънах? - това са само загадки.
Но сега съм пред теб и ти казвам всичко това.
Чувствам се силна - притежавам свобода.
От теб не чакам извинение,
а едно просто и кратко обяснение,
защо сега не ме нараняваш?
Защо сега в море от обиди не ме потопяваш?
Къде е твоето гордо самочувствие?
За това мълчание аз имах предчувствие.
Дойдох да ти кажа
и, с ярост в очите, да ти докажа,
че ти не ме победи!
Дано това за теб да са новини добри,
защото отсега нататък ти си празен миг в моето минало,
а и май съчувствието в мен е загинало.
Сега аз ще си тръгна от тук
и те моля, може би напук,
да гледаш как се отдалечавам,
как всичко гадно след себе си оставям
и самоуверените ми стъпки отиват към вратата,
извръщам със злоба главата
и ти се усмихвам,
а после във весел смях прихвам.
Запомни този образ, запомни тази усмивка преуспяла.
От теб какво ли не съм видяла.
Е, сега аз ще си тръгна с опразнено сърце,
с желанието да бъда пак дете,
за да мога още тогава да те победя.
МРАЗЯ ТЕ - запомни това!
2007/2008 година
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Моника Иванова Всички права запазени
Ще пробвам да видя какво ще се получи , въпреки че, от много време не пиша подобни стихотворения.
