Патрулът беше скучен и времето подканях
парчетата да къса по-чевръсто.
Тогава случи се...
Светкавица и после болка,
представях си го друго - с камбанен звън,
в леглото ми сред мир и красота,
със прозаично було и тунел от светлина,
смъртта да приближи,
но кукловодът има странен вкус - конеца дърпа
и ударникът огъня пришпорва,
със който малката оловна капка превръща се в съдба.
Боли,
успях ли да надникна в очите на врага?
Надявам се във нощите пред него
да вижда моя поглед,
пламтящ от ярост с очи на върколак,
кръвта му искащ и тъй непримирим,
че Смърт и тя тез средства не познава,
да угаси там адската жарава.
Боли,
кръвта ми – струйка тънка,
брои секундите на тоз живот последни,
спокойствие разлива се у мен - гаси адреналиновата доза,
„Мисли!” отеква зад лицето ми – остава ти тъй малко,
използвай го добре...
Спомни си, има ли защо да плаче твойта майка,
да.
Децата твои как ще продължат,
те знаят – аз съм в тях.
Дървото посади ли? А къща построена със твоя кръв и пот?
Какво, по дяволите, мога да направя.
Животът - той сега е много прост – секундите броиш,
те стичат се в минути – минутите са победители, когато
финишират като час.
Часът е господар на светлината,
но той, часът, довежда най-подир и тъмнината...
И тишина, и няма болката премина –
в тунела аз съм сам.

Внезапно, стените се разпадат,
нагоре гледам и светлина настойчиво очите ми прорязва,
а нейните лъчи лица донасят,
те вече тук са близо и устните им движат се...

„Търпи, търпи...
Добре дошъл... обратно”