Стоя, загледан в тъмнината... жонглирам с ум и със сърце.
Едното казва да си тръгна, а другото опитва да ме спре.
Умът ми казва да избягам. Кому е нужно да съм тук?
Сърцето казва да остана, защото знае, че не ще намеря някой друг.
Трябва себе си да бъда, верен да остана аз до край.
Но мозъкът си знае свойто "Давай, ролята добре играй".
От себе си обаче трудно бих избягал, макар в мен да има сто мъже.
Макар и всички те да ме облъчват, голямо е пустото сърце.
И така стоя, отново сам, загледан в тъмнината.
Усещам, крайно време беше... накланя се везната.