С приведена глава
Човек след човека редят се в строй,
а гневът ги разнищва.
Не дрънкат стотинки,
шумолят само банкноти.
Тръпнат пръстите
и сълзите ги няма в очите.
Защо?
Не бе от гордост, не бе от глупост.
Не и от злоба.
Каква ли прокоба в душите е спряла?
Покрити в мода и кич.
Издумват сърдитата реч.
И отново ги няма.
А ти се обръщаш назад
и напред обругаван без ред.
Не знаеш и кой си, не си и познат.
Не си и мечтал да бъдеш богат.
И в нощите премяташ деня потънал в яд.
В отвъдното дириш своя брат.
Радостта е спряла нейде в мъглата.
Вярата погазена като тревата.
Слънцето грее, но рядко песен се пее.
Реди се човекът и бърка в джоба.
Парите захвърля със злоба.
Уж бирника отдавна го няма.
Ох, да бе джоба бездънна яма.
Реди се човекът, но строя обърка
И всичко е ясно. Вулкана от болка
изригва, в душата е тясно.
Кого да осъдя и мъката как да прогоня,
която гризе ме дълбоко.
Ще си отида неразбрана. Жестоко!
Мисля дори едно да ми остане
в утрото на колене да застана,
пред мъката на всики по света,
тихо приведена глава ще сведа.
© Йонка Янкова Всички права запазени