Из живота вървя с розовите си очила

виждам само това което искам.

С шапка на непукист се разхождам

вълнувам се от малките неща.

Сивия цвят стои далече от мен,

бялото ми носи само началото,

а черното- края и пак начало-

животът е дъга, низ многоцветен.

Цветното небе е моя безкрай,

хвърчилата в него моите мечти.

Аз съм в морето и то в мен е рай,

аз съм детето, което играе с вълни.

Живея в страната на чудесата

някъде близо до края на света.

Всеки миг за мен е така ценен,

миг от вечността вълшебен.

Очите ми срещат небесата

и виждам фигури в облаците.

С вятърните мелници мечтая

и в звезден небосвод милея.

Не ми седи добре отегчението,

усмивката е моята дреха,

а душата ми гола е като морето

и морето е моя дом и утеха

когато света на раменете натежи

със своя черен негативизъм

и злото върху което лежи

и злобата която е архаизъм.

Всичко което ни раздира

е създадено от човека,

зов за помощ, вик от болка

която кърви и не спира.

Но страданието не е лек за нея

любовта само я надживява.

Че щастието не е даденост пея,

не е нещо което се притежава.

То е като птица която долита

и на рамото ти се настанява.

После към своя безкрай отлита

но от себе си в нас оставя.

Та да може да си я спомняме,

да я създаваме и раздаваме.

С розовите си очила ти идвам,

с вълните си играя и обичам.