С розовите си очила
Из живота вървя с розовите си очила
виждам само това което искам.
С шапка на непукист се разхождам
вълнувам се от малките неща.
Сивия цвят стои далече от мен,
бялото ми носи само началото,
а черното- края и пак начало-
животът е дъга, низ многоцветен.
Цветното небе е моя безкрай,
хвърчилата в него моите мечти.
Аз съм в морето и то в мен е рай,
аз съм детето, което играе с вълни.
Живея в страната на чудесата
някъде близо до края на света.
Всеки миг за мен е така ценен,
миг от вечността вълшебен.
Очите ми срещат небесата
и виждам фигури в облаците.
С вятърните мелници мечтая
и в звезден небосвод милея.
Не ми седи добре отегчението,
усмивката е моята дреха,
а душата ми гола е като морето
и морето е моя дом и утеха
когато света на раменете натежи
със своя черен негативизъм
и злото върху което лежи
и злобата която е архаизъм.
Всичко което ни раздира
е създадено от човека,
зов за помощ, вик от болка
която кърви и не спира.
Но страданието не е лек за нея
любовта само я надживява.
Че щастието не е даденост пея,
не е нещо което се притежава.
То е като птица която долита
и на рамото ти се настанява.
После към своя безкрай отлита
но от себе си в нас оставя.
Та да може да си я спомняме,
да я създаваме и раздаваме.
С розовите си очила ти идвам,
с вълните си играя и обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лили Вълчева Всички права запазени
