Защо съм сама?

Защо пак плача?

Сама в тъмнина

Бремето  влача.

Горчилка преглъщам

И вече забравям,

Но спомена връща

Вечно празната стая.

Милост ли търся? Не!

Аз търся любов.

Но глухи оставате пак

Към печалния зов.

Аз не ви моля за много.

Не, аз не искам това.

Просто, с зрънце от вашата обич,

Да стоплите мойта душа.

И след усмивките подмолни

Пак ми гръб обърнете.

Мене хулете,

Но всъщност вие сте долни.

Аз зная, сълзите не ще пресъхнат

И времето бързо не мога да спра,

Но мога гордо глава да повдигна:

„Оттук се оправям САМА!!!”