Честичко във нощите се питам,

кое в живота истински си струва?

Илюзии колко аз почитам?

Дали идеалът съществува?

И всеки ценен дъх поет,

който до сърцето си изпращам,

как променя моя светоглед?

Каква цена за себе си заплащам?

Кое нарича се сега „правдиво"

и с право носи тоя чин,

когато всеки мери криво

според собствения си аршин?

Във тоя свят без ориентири,

коя посока да последвам?

Стремежът ми какво да дири,

ако само със лъжи беседвам?

Честичко във нощите се питам,

дали на свободата не робувам

и когато мисля, че политам,

кошмари всъщност не сънувам?

И съвестта ми още я тревожи,

и за таз' тревога няма лек,

да разбере защо не може

що значи думата „човек"?

Всяка нощ ей тъй се питам,

ала отговори не намирам

и на следващата нощ разчитам,

когато пак със огорчение заспивам.

И назрява мисъл в мен, че пречи

това усилие безплодно

да гледам със надежда надалече,

да търся нещо благородно.

Защо наистина да се надявам

и в пазвата да кътам вяра,

когато в хаос винаги оставам,

без капчица желана мяра?

Защо да вярвам в идоли фалшиви

и непрестанно да се давя

сред усмивки и сълзи летливи,

щом по-лесно е да ги забравя?

Аз мисля си, ще бъде по-потребно

сакатия си романтизъм

да изтъргувам, най-добре на дребно,

за по-полезния цинизъм...