Самота
САМОТА
... денят върху бучащото море,
надянал черен облак за сетре,
из туфите тръстики се повлече.
По нервите мелтемът ми пили,
на завет край ръждивите скали
постилам си дрипливото елече.
И плажа – подир бясната вълна,
трошлив като египетска къна,
пред мен морето лакомо завлича.
Животът ми се влачи – все по-къс,
и гларусът зачерква ме на кръст,
и грачи над душицата ми птича.
Медузите ми друсат мъртва гнъс,
и няма жив човек околовръст –
да ми рече, че много ме обича.
22 юлий 2024 г.
гр. Варна, 19, 10 ч.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
