На преживяна улица,

застлана с камък и с пот,

оная дето води до нивята,

що раждали са жито или ръж

безизходна, с корен впит в земята,

изтежко стряхата прославена за гиздава, загива.

Стои безпътна, с опустели словосъчетания,

с изтляла светлина в очите,

изкормена във време, кога жена е трудна.

Чердака везан с длето на майстор целувал дъбовите летви,

подрежда стародавната трапеза с трикраки столчета,

а на миндера кани свелосенки на чаша отлетяло време,

подслаждано от спомени. 

Преглъща трудно тъмното огнище

дъха на вятъра намерил си отдушник.

Езиците на огъня отколе са изтръгнати,

а пепелта издала е присъда за безбрачие.

И одъра, поставен в одаята с изгледа към ореха,

като прокълната утроба се съсухря в мъчително старание

да приюти симпатия, стъкмил чеиза гален пеперудено.

Там, в средината на собата, с картина на стената

притулила усмивката на нечия фамилия, и с пръстения под,

изтляла ябълка изгубила е кокичка избуяла до фиданка.

И напреко на самотата, пегърбила си ствола, дири светлината.

И ще расте и хубавее, захранена с преживяни живини,

среднощно от кепенците мълвяни, ще ражда своя плод,

и ще очаква нечии ръце, с ракита кош отново да сплетат.