Слънчев есенен месец VI
После ти се обърна.
В парка от скръб заръмя.
Няма, нощта те прегърна.
После останах сама.
Тръгнах през здрача спокойна,
празна, безлика и зла.
Сляпата маска на Воина
хвърлих. Нима съм била?
После прииждаха дните
с каменен лик – пустота.
Нищо не исках, не питах.
После дойде любовта.
Бе непохватна и плаха,
идваше с късния ден.
Всички пътеки разбраха –
ти беше тръгнал към мен.
октомври 1993
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
