Снежният човек
Той не ходи облечен от бяло,
нито морков си слага за нос.
Сам върви през съдбата си вяла
и в душата снегът му е гост.
Пред витрините с поглед изцъклен
гледа восъчен цветни мечти.
Онзи рай зад прозореца стъклен
не отворил за него врати.
Скрил ръцете на хладно, в хастара,
обикаля, подобен на пес.
И навърта по сто тротоара
в своя ход изтерзан и злочест.
Не такъв го рисувах от малък.
Не такъв в моя свят го видях.
Бе човечецът тъжен и жалък -
блед и сив край безбожни от грях.
Като някакво сбъркано Йети,
не открило сред хората път -
да го стоплят с две дребни монети,
миг преди да изчезне отвъд.
Невидян... В самота, в архаизъм,
той потъва сред градския здрач.
И предпразничен вихър пронизва,
две зеници, замръзнали в плач.
(Бакърена паничка)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Ведрин Всички права запазени
