Дойде, но спря на прага.
Пролет бяла, като сън.
Стресна я навярно
в погледа ми тъмния огън ...
После тихо ми прошепна:
"Знам, тъжно е да си сам,
затова ти донесох цвете -
друго нямам да ти дам,
но ти не си дете,
знаеш като голям,
че лесно се не мре -
нощите се дават нам,
за да оцелеем до утрешния ден!"
И се изпари ...
Подбелих аз очи -
Боже, спри,
върху цветето ми
сняг вали ...
© Валентин Василев Всички права запазени