Образи сливат се във главата ми,

едва си спомням и имената им.

Хора забързани, в бяг се понесли,

къде ли отиват и какво са занесли.

Глъчката стихва и после го виждам,

стърчи насред слънцето и се усмихва.

Помахвам му ведро на този спомен далечен,

вярвайки силно, че той на мене е вречен.

И после вървя по площада огреян,

мисля си смело, че с цветя е осеян.

И знам, че това е илюзия безпощадна,

но крача си бодро и няма да падна.