Старата къща
Първо се пропука бялата стена.
После покривът пробит заплака
и като стара, немощна жена,
тя тъжния си край зачака.
Прегърби се и старият чардак
с отдавна мъртвата лозница.
Тук пролет не запява пак
от юг завърнала се птица.
Нощем вятър полудял
тъмния фенер люлее.
От болка сякаш онемял
и старият капчук не пее.
На двора орехът стърчи
мрачен, поразен в сърцето.
Прозорци, гаснещи очи,
се взират някъде в полето
и търсят, търсят да открият
онези стъпки заличени,
които там тревите крият
във пазвите си разлюлени.
Те търсят бялата пътека,
отдавна вече запустяла,
която връщаше Човека
с душа за нея замиляла.
Но... само ветрове се гонят
сред тази пустош на полето.
И времето от нея рони
отломки тъжни под небето!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Генка Богданова Всички права запазени
