Денят като река се влива

в среднощно празното корито на града.

На пръсти мракът си отива

и самотна птица пак запява Песента.

Хората се будят, тичат по задачи,

безрадостно посрещат тази нежна утринна омара.

Не една душа самотна плаче.

И моята душа ридае, заключена със девет катинара.

Пак засвири хорът на колите,

дирижиран от блестящите очи на светофара.
Белите надежди няма да останат скрити...

Ще изплува и онази обич, що в сърцето още пари.

Все тъй мъничката птичка пее,

а ветрецът свири във окапалите жълточервеникави листа.

Пак усещам, че ми се живее,

докато хорът на колите се надпява с утринта.

Очите ми, препълнени със сиви гледки,

се мият в нежна светлина.

Ще се счупят ли железните решетки

под напора на новата мечта?

Ще изтлее ли омразата горчива?

Ще изчезнат ли вините-хищници, отдавна тичащи след мен?

Искам пак да съм свободна и щастлива!

С птиците напук запявам Старата песен за новия ден.