Живях в спомени, в самотта и мойта болка беше чужда,
а щастие се ражда по света, дали пък някой има нужда?
Къде отидоха мечтите,жарта и стария копнеж,
че по щастливи ще са дните, по- силен новия метеж.
Къде отиде радостта ни, приятелството - обичта?
Не ми остана вече сила, сама да скитам по света.
А вярвахме така горещо, че всичко ще се промени,
че миналото се подрежда, и никой няма да ни раздели.
Уви, сърцето се променя, и чувствата и външността,
защо допусна, туй което мислиш, да ни отнеме радостта?
Нали не вярваше на нищо, нали отново бе щастлив,
но спомена за болката предишна, видя как всичко разруши!
Не ми остана вече нищо, освен отново пак да съм сама,
и всеки ден да моля Бога, да ме избави от това...