Старият геран ...                                                                                                                                                                                                                       
Зиме и лете, с мразовита вода,
със синджира, от времето ръждясал,
след мен дано да остане геранът
на двора – дар за идните стопани…
А той, как иска ми се да разкаже
с водата потайна, с нейната памет –
за къщата, с детския глъч радостен,
за градинката ни слънчева с цветя…
Цъфналите пролет сливи, ябълки –
да узреят там, с мъка как чакахме…
И да си отдъхнат, как присядаха
на пейката, родителите наши…
В ръцете с плетката си нова – майка,
татко – уморен, но пак с цигарата…
За какво ли не, те си приказваха –
все за децата, животните, хляба…
Ще говори също мисля, водата –
из двора със селския въздух, тъй здрав,
с въже от дива лоза, как подскачах,
как се гонехме с моите братчета…
Но едва ли, просто заради това,
че живеехме точно срещу храма –
в беда, как вечно Бог ни помагаше…
В чудната вода, вслуша ли се някой –
може и още да научи, вярвам…