Студ
СТУД
Тук клоните са в лед
и в лед – дърветата,
и лед сковава храстите крайпътни.
Не дъжд, а лед се сипе от небето –
ледът е като огледало мътно,
в което се оглежда вечер сива
под сиви небеса от сива прежда.
Дъхът на сиви облаци застива
и като ледена мъгла се сцежда
сред ледения здрач на януари
и лепне по тревата осланена,
и всяка глътка леден въздух – пари.
Студено е.
Студено е.
Студено...
Отдавна зная, че напразно чакам,
че тук, на ъгъла, не идва никой,
че няма да се появиш от мрака,
че просто няма смисъл да те викам,
защото клоните са в лед и пукат,
и мокър студ се свлича от небето...
... Но аз съм тук и ще остана тука,
и ще стоя на тоя студ, додето
внезапни яростни слънца изригнат
над мен и над душата осланена,
додето ти на ъгъла пристигнеш
– случайно или не –
и спреш до мене.
Но до тогава ще стоя, ще гледам,
а питат ли ме, сигурно ще кажа,
че ме задържа сянката ми бледа,
замръзнала сред мрака
за паважа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
