Нощта отново спуска черната премяна,
свещта догаря в тишината бяла.
Завивките обгръщат измореното ми тяло,
светлина се спуска над сърцето спряло.

В миг усещам как със трепет ме докосва,
плътта ти нежна пак ме омагьосва.
Ръце копринени в косите мои се оплитат
и устни кадифени с моите се сливат.

Лавината гореща ме изгаря,
безсилна пред мощта ти ме оставя.
Отвежда ме далеч от самотата,
от вечния мрак и пустотата.
Вече нямам глас, нямам страх,
нямам блян - имам само миг мечтан!

Но като меч пронизва тишината
белият часовник на стената.
Слънцето отново свети силно и засмяно,
а навън се чува олелията позната.